Близо си спряла до мене, само на крачка.
Вперила поглед далече, бягащи мисли.
Сякаш парчета, от някаква детска играчка,
двамата с теб сме. Кой ли така ни измисли?
Аз не помръдвам, ти неподвижна оставаш.
Странна поличба, или игра е на нерви.
Някой ни дърпа конците в живота, минаващ.
Бели полета в контраст със полетата черни.
Ние сме също в контраст, с белотата си грееш.
Пешка последна, решила да станеш царица.
Сам офицер съм, към мен да погледнеш не смееш.
Макар и различни, съдбата ни готви плесница.
В дясно от теб съм, можем така да останем,
двама завинаги, тази война ни е чужда.
Крачка напред. И царица велика ще станеш.
Само за миг. След което и мен ще погубиш.
Напред и наляво, превземам полето последно
Всичко приключи за нас, ала не и играта.
Ненужна купчина от фигури. Бяло и черно.
Офицер и царица, в отвъдното свърза съдбата.
04.05.2011 г.
Петко Илиев
Още стихове от Дивак